Зайченцето бяло
цял ден си играло
в близката горичка
със една сърничка.
Вече се стъмнило,
слънцето се скрило.
Зайчето разбрало,
че е закъсняло.
Хукнало да бяга,
както му приляга,
но във тъмнината
сбъркало следата!
Седнало да плаче
малкото юначе.
На кого да каже
път да му покаже?
Спряла под елата
с лампичка в ръката
малката Светулка,
на щуреца булка.
Зайчето видяла,
пътя му огряла.
Отишло при Зайка,
милата си майка.
Ха-ха, обратно преди години... много, много години, а? Понякога в главата ми се завръщат неща, които иначе не бих си спомнил и с кански усилия. Но именно затова са ценни. Enjoy!
